До там и обратно

Чувал съм, че по време на коледните празници в щатите процента на самоубийствата нараствал неимоверно. Предполагам, че ако бяхме изтрещели колкото американците и при нас щеше да е същото в края на август... края на отпуските.
Една седмица се опитвам да се климатизирам на работното място, прехвърляйки късчета спомени от изминалите две седмици приключения. Това, което направихме първата седмица на август (началото на отпуската) още ми държи влага. Всичко ми се струва нереално и размито. Само остатъчната лека болка в бедърите ми показват, че всичко това се е случило.
За една седмица изминахме разстоянието от предела над гр. Батак до Синеморец. На колела. 580 км. За пръв път се захващам с такова начинание. Мислех си, че няма да издържа, но всъщност си беше едно много интересно приключение, в което човек може да открие себе си. Тръгнахме 5 човека под навигацията на джуджето Аркадашко. Цялото пътешествие беше един голям букет от емоции. Може би за това не помня много от местата, защото всяка минута си на ново място и попиваш нови впечатления.
Бях забравил колко са красиви западните Родопи. Лежерното каране по равните асвалтови пътчета, по които минава кола на час по една, те карат да изпадаш в блаженно спокойствие. Истинска медитация. Баирите ти взимат душичката особено, когато имаш 15 кг. раница на гърба, но за сметка на това дългите спускания те опияняват със скорост и адреналин. Летиш!
Колкото по-близо се доближаваш до целта, толкова повече усещаш и разликата в заобикалящата те среда. Температурата се покачва, водата по пътя намалява, вечерите са по-топли и задушни... насекоми... комари... МУХИ! Моят истински кошмар, УЖАСЪТ! Няма как да се забрави такова нещо. Ако не бяха те, пътешествието щеше да е приказно, въпреки жегата накрая. Имаше места, на които конски мухи, големи колкото юмрука ми, кацат на теб на ята и започват да късат меса, да дъвчат, да плюят и после пак да късат със завидно будистко спокойствие! Силен удар с длан върху тях леко ги зашеметяваше и след изпукване на вратните прешлени и наместване на крилцата продължаваха да вършат, това за което са дошли - да ядат хора!
В Странджа пък имаше от онези малки мушички, които се движат на облак около теб с хиляди и се опитват всичките едновременно да ти влязат в очите и да ги изпият. Слънчевите очила свършиха добра работа. Странджа я видях като една тъпа, скучна, гореща и безводна планина.
Най-големия ужас бяха последните 10км. до финала по р. Велека. Там имаше и от двата вида мухи, които почти ме докараха до истерия.
Всичко приключи благополучно, когато зърнах морето пред мен, изпреварвайки останалите с около 30 мин. (обикновенно изоставах с толкова :) ). Излегнах се на полянката пред "Кораба" и потънах в блаженно забвание, оставяйки гледката да изтрие всички негативни емоции.
Седмицата на Синеморец ми мина като 2 дена... Прибирането от там с колелетата се оказа по-сложно от пътя до там въпреки двата багажника за колелета, които пристигнаха на морето след седмица закъснение... Усещаше се напрежение в задругата, но важното е, че Саурон беше победен :)
Бих ли искал да повторя този трип? Със сигурност! Само нека първо избледнеят лошите спомени напълно :)

Снимките: