Красотата е симетрия

Добре дошли в "Пълна промяна", г-н Баксанов. Така като гледам всичко ви е наред само дето носа ви е прекалено... прав! Запознайте се с маста Боби, който с прецизен хамалски шут с коляно ще поправи тази грешка на природата.
БАМ!!!
Появиха се звездички. Не помня дали имаше звук на счупено. Дойде и усещане за изтръпналост. Болка нямаше. Дори и кръв нямаше. По физиономиите на останалите разбрах, че работата е сериозна. Тренировката свърши.




Тръгнахме към ИСУЛ, където били най-добрите специалисти (намествачи) в тази област. Наложи се доста да почакаме, след което ме приеха. Хирурга беше по-малък от мен. Каза, че не се наема да намества докато доцента не го погледне. Много такива като мен му колабирали. Това ме стресна. Даде ми мобилния си и каза да отида във вторник като мина така малко през задния вход на третия етаж и му се обадя. Да го види доцента и да си каже дали ще правим местна упойка или пълна. Това на всички прозвуча малко съмнително и както каза Боби (друг Боби) - "тук ми намерисва на даване на пари".
Отидохме в Пирогов. Там стана ясно, че няма как с местна упойка, защото мястото е много болезнено и ще трябва пълна. Хоспитализираха ме на сутринта в 6. В 8 вече бях готов за пълно упоение. Беше ми колкото любопитно, толкова и притеснено. За пръв път лягах на операционна маса под пълна упойка. Ами ако се събудя по време на операцията и усещам всичко без да мога да се движа? Като в онзи филм. Докато ме чакаха да заспя хирурга започна да ми бърка с някакви инструменти в ноздрите. Попитах го - Няма ли да ме изчакате да заспя? Докато ми отговаряше с риторичен въпрос, че като ходя на уши, нос, гърло слагат ли ми упойка само за преглед, вече бях заспал.
Сънувах, че Тама (котката ни) ми скача по носа и нещо го дере. Опитвах се да я махна, но Сис и Стефчето ми държът ръцете и ми викат - ВЛАДО!! ВЛАААДООО!! (защо Владо?) ВЛАДООООО!!!! Отворих очи а хирурга и сестрите продължаваха - ВЛАДО!! ВЛАДО!!! СЪБУДИ СЕ!
Оказа се, че по време на операцията съм скъсал каиша, който ми държи дясната ръка и се наложило две сестри да ми я придържат.
За моя радост ми казаха, че всичко приключило добре.



Изкарах едни мъчителни 24 часа с тампони в носа. В стаята бяхме общо четирима с "носове", както каза сестрата. Можех да дишам само през устата, която доста често пресъхваше. Болеше ме глава цял ден, очите ми смъдяха и сълзяха. Тампоните в носа много ме дразнеха и ми идеше да ги извадя и да ги захвърля някъде много надалеч. Вечерта открих вълшебното действие на Алулина. За пръв път пиех. Малко се посъвзех.
Едвам дочаках 8 сутринта, когато трябваше да ги махат. Лежах по гръб. Усещането беше все едно ми извадиха нещо дълбоко забито в мозъка. Още неоттърсил се от първоначалния шок започна екшъна. Имах чувството, че съм в серия от "Спешно отделение". Започна обилно кръвотечене от двете ми ноздри. Кръв се стичаше навсякъде около мен. Влизаше ми в очите и ушите, в устата, течеше по врата и попиваше във възглавницата. Това, което не отиваше на възглавницата го гълтах. Много е неприятно усещането да се давиш в собствената си кръв. Всичко около мен се движеше на бързи обороти. Хирурга крещеше по сестрата да му подава някакви работи. Видяха, че малките марли напоени с кислородна вода няма да свършат работа, затова ми натикаха две големи. Теча спря. Полежах си още час докато не махнаха и тях. Доктора каза, че пирамидалната кост на носа ми имала множество фрактурки, един вид била понасолена, затова се появил тоя теч. Дано зарастне по скоро.


(След кървавата баня)

След като вече нямаше пробойни ме изписаха.
За разлика от повечето мнения, хората в Пирогов се държаха много професионално, мило и любезно. От санитарите до хирурзите. Много благодаря, за което.

Нов телефон - ново видео

В понеделник си купих нов умен телефон (smartphone) - Nokia C6. Прави интересни видеоклипове със своята Secondary Camera :)

До там и обратно

Чувал съм, че по време на коледните празници в щатите процента на самоубийствата нараствал неимоверно. Предполагам, че ако бяхме изтрещели колкото американците и при нас щеше да е същото в края на август... края на отпуските.
Една седмица се опитвам да се климатизирам на работното място, прехвърляйки късчета спомени от изминалите две седмици приключения. Това, което направихме първата седмица на август (началото на отпуската) още ми държи влага. Всичко ми се струва нереално и размито. Само остатъчната лека болка в бедърите ми показват, че всичко това се е случило.
За една седмица изминахме разстоянието от предела над гр. Батак до Синеморец. На колела. 580 км. За пръв път се захващам с такова начинание. Мислех си, че няма да издържа, но всъщност си беше едно много интересно приключение, в което човек може да открие себе си. Тръгнахме 5 човека под навигацията на джуджето Аркадашко. Цялото пътешествие беше един голям букет от емоции. Може би за това не помня много от местата, защото всяка минута си на ново място и попиваш нови впечатления.
Бях забравил колко са красиви западните Родопи. Лежерното каране по равните асвалтови пътчета, по които минава кола на час по една, те карат да изпадаш в блаженно спокойствие. Истинска медитация. Баирите ти взимат душичката особено, когато имаш 15 кг. раница на гърба, но за сметка на това дългите спускания те опияняват със скорост и адреналин. Летиш!
Колкото по-близо се доближаваш до целта, толкова повече усещаш и разликата в заобикалящата те среда. Температурата се покачва, водата по пътя намалява, вечерите са по-топли и задушни... насекоми... комари... МУХИ! Моят истински кошмар, УЖАСЪТ! Няма как да се забрави такова нещо. Ако не бяха те, пътешествието щеше да е приказно, въпреки жегата накрая. Имаше места, на които конски мухи, големи колкото юмрука ми, кацат на теб на ята и започват да късат меса, да дъвчат, да плюят и после пак да късат със завидно будистко спокойствие! Силен удар с длан върху тях леко ги зашеметяваше и след изпукване на вратните прешлени и наместване на крилцата продължаваха да вършат, това за което са дошли - да ядат хора!
В Странджа пък имаше от онези малки мушички, които се движат на облак около теб с хиляди и се опитват всичките едновременно да ти влязат в очите и да ги изпият. Слънчевите очила свършиха добра работа. Странджа я видях като една тъпа, скучна, гореща и безводна планина.
Най-големия ужас бяха последните 10км. до финала по р. Велека. Там имаше и от двата вида мухи, които почти ме докараха до истерия.
Всичко приключи благополучно, когато зърнах морето пред мен, изпреварвайки останалите с около 30 мин. (обикновенно изоставах с толкова :) ). Излегнах се на полянката пред "Кораба" и потънах в блаженно забвание, оставяйки гледката да изтрие всички негативни емоции.
Седмицата на Синеморец ми мина като 2 дена... Прибирането от там с колелетата се оказа по-сложно от пътя до там въпреки двата багажника за колелета, които пристигнаха на морето след седмица закъснение... Усещаше се напрежение в задругата, но важното е, че Саурон беше победен :)
Бих ли искал да повторя този трип? Със сигурност! Само нека първо избледнеят лошите спомени напълно :)

Снимките: